НАБЛЮДЕНИЕ НА ДВИЖЕНИЕТО

Вятърът би се изсмял.
Стои болният в някаква стая,
изригва съмнения, съветва, спасява наужким
от някакви остри предмети и същности,
твърдейки, че движи душата на въздуха...
Удобно убежище. Влюбено в себе си.
Пристрастно към своята собствена лудост.
Размахва наречия, бори се, стене
крещи за внимание. Стреля от упор.
Към себе си. Всъщност.
Разхождат се разни слънца и му кимат
за поздрав:
обезболяващо, снизходително, прелъстително...
И то се смирява за малко, надникнало
в огледалото от онази приказка...
Докато някой не хвърли камък
и не върне очите му.

Обида гризе тишината и ноктите
спират да дращят. За малко. Презрителни.
После, свито от вятър, изригва над дупката,
пълно с ярост за още безсмислия,
упорито вярващи в смисъла
на словесния подкуп.
А ветровете се движат от всеки...
Дори от разликите в температурата на въздуха
като знак за това, че носим различна плътност,

но своята ни изглежда най-съществената.

© Росица Ангелова

ПРИРОДНИ ОСОБЕНОСТИ

Тръгнал отнякъде коренът жилав,
скитал в потоци от спечена пръст.
Дишал с тръстика, когато го били,
прозрачен, невидим и нисък на ръст.
Не искал сред троскота слънчево място,
но знаела тайно душата му, клетата:
Земята сега е населена с храсти
и  те не напомнят по нищо дърветата!

© Росица Ангелова

 Из "Една ябълка разстояние", Издателско ателие Аб, 2010 г.

***

Любовта като черна игуменка
крие своето тяло в мрак.
А лицето ú  бяло, румено -
сякаш мáсло от бит каймак.
Сякаш слънчице ясно грейнало,
та насип'ло божéц-нектар.

За какво ти е расото черно,
а душата ти - стар винар!? 

© Росица Ангелова
из "Неизбежни души", 1998 г. изд. "Захарий Стоянов"
http://vbox7.com/play:cc53f3f5

МИКРОСВЯТ

Корените на дъжда не са в небето.

Понякога поникват от солени облаци,

отгледани в тъгата на глухарчето,

преди да се разпадне.

Или са предизвикани от някой

изстръгнат храст, подгонил ветровете,

които се самоизмерват с Господ!

А Господ е в езика на камбанката,

люлееща стеблото на кокичето

и в сълзите на плачеща върба,

където корените на дъжда

се подразбират.

©  Росица Ангелова

Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.;
Издателско ателие Аб                                                                  

* * *

Секунда нежност.

Сякаш приближава,

по-малка от мига

и по-голяма,

пътувала

през каменни пътеки,

събирала скалисти очертания...

Една пустиня

или пълна щерна,

сърце от храст с напъпили звезди.

Наоколо светът е съизмерен

единствено със този кратък миг.

 © Росица Ангелова
Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.;
Издателско ателие Аб                                   

* * *

Видение. Стопено слънце сипе
по житото жълтурчета от мед.
Пресявам се в дъха ти като в сито,
отвъд дървото, посадено в теб.
Трепти невидим бог и ми се струва -

облечен е във въздух и вода,

от корена  на  облака изплувал,
пораства върху връхчето трева,

за да  роди  зората.

И нямам вече плът и очертания,
сега съм само звукосъстояние -
изпънато листо и вятър.

 
© Росица Ангелова
Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.; Издателско ателие Аб

ИНДИГОВО

Не живея в този живот.
Тук съм външно. Но вътре ме няма.
Планината напомня кълбо,
скрито в облак, а облакът - в камък.
Скитам там - в тази джунгла от плът,
между вятър, вълни и дървета.
През решетки от мигли сънят
с мен пътува по въздуха светъл.
И разтворена в него трептя
като лист, срещу вятъра пуснат.
Цветовете в слуха ми звънят,
всъщност аз съм звука между устните.
И се чудя все още какво
правя тук, преоблечена в тяло.
Вътре в мен съществува любов,
ала дрехата вече я стяга.

© Росица Ангелова
Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.; Издателско ателие Аб

РЕЛИГИЯ

Този бог, който съзираш в небето,

наречено „горе”,

и който твърдиш, че много силно те обича,

всъщност съм аз.

Или някоя друга, няма значение,

мога да бъда във всяка една

и в себе си

едновременно.

Нали съм частица разумна вселена,

в която всяка въздушна вълна

предизвиква вълнение...

Или предизвиква небето,

наречено „горе”,

да надникне в човешките бездни

и да заплаче.

Защото какво е един бог,

ако не пророни сълза,

когато е препълнил

свещения граал на сърцето

с жито и невъзможност.

© Росица Ангелова
Из "Една ябълка разстояние", 2010 г. ; Издателско ателие Аб

СТЪПКИ

Гледам те
как вървиш по водата.
С отмерени крачки.
С осанка на бог и слуга
едновременно.
Солени пътеки
от синя обточена нива
се сливат в един хоризонт.
Прелита над теб
буревестник нарочен
и точно така
в абажура на слънцето
главите ви сякаш
се сливат във точка.
И там се насища безкраят
със себе си,
погълнал вода и небе,
и човек
в крилете на синята птица.
А ти носиш камъни
в ленен чувал.
Хвърли ги веднага!
Влекат те към дъното-
това огледално небе.
Как се върви по водата
с товара на толкова камъни.
Навярно по-леко!
Защото просветваш
и твоята дреха
е суха.
Нищо, че оттук
ми приличаш на въглен-
гледец във окото на слънцето.
Върви по водата.
Върви...
Ще съм тиха
и няма да пускам вълните си
и своите морски чудовища.
Стигни до самия безкрай
на безкрайното...
И после
ще си говорим
за стъпките по водата.

© Росица Ангелова
Из "Затворих тъмното отвън", 2007 г.; изд. "Български писател"

ДОСТИГАНЕ

Душата ти е остров
в морето от космически илюзии.
Аз тръгвам с лодката
и северните чайки...
Достигане - каква далечна дума,
прохождаща със слънцето!
Навярно ще те дръпне вятърът
за дрехата,
когато те целуна.
Там някъде в незримото...
Платната се заплитат при докосване
и могат да се спрат със вик
на дъното.
Завръщането ще е невъзможно,
а залезът ще плува под водата.
Така е хубаво
безкрайно да пътувам
към твоите небесни очертания
и да съм само малка част
от тихото очакване
на утрото,
когато в песъчинка по окото ти
ще се позная
и ще се препъна.
За да разказвам после за морето,
за северните чайки                   
и за лодката.  

 http://www.vbox7.com/play:fe990254?r=google

© Росица Ангелова
Из "Затворих тъмното отвън", 2010 г.; изд. "Български писател"

ЕДНА ЯБЪЛКА РАЗСТОЯНИЕ

Между звука и ехото се провира
една ненадейна луна.
Ти някъде вятър събираш -
а спя аз в утробата на вулкан.
Значенията не помня -
разпръснати пеперуди над светлосиня трева...
Душата ми нощем с крилете им броди
и се смълчава едва...

Но когато измеря времето
по разпиляните рози и изгреви
между звука и ехото,
пресичам тъгата призрачна.

И ти винаги си отсреща -
на една ябълка разстояние.
Или ще запалиш свещ и
ще осветиш съня ми,

когато прекърши надеждата

в  сърцето ми подлия страх,

или ще обърнеш на смях
пълното с думи мълчание.

(c) Росица Ангелова

СТРЯХА

Гора расте в душата на тревата

и нейната мечта

звъни от човките

на светещите птици.

А ти наливаш вместо мед, тъга

във чашата на впримченото слънце,

защото си посечено дърво.

По теб лъчите възелчета сплитат

и мравките си правят

път към слънцето.

Наоколо е споменът – стебло и брадва,

клони,

листата-лодки, теглени от вятъра...

Но тук тревата пусна крехки корени,

смутила

сянката на цялата природа,

за да расте до теб

като надежда.

(c) Росица Ангелова

ОТДАДЕНОСТ

Не може да изчезне залезът.
Мъхът по камъни,
загърбили дърветата,
расте.
И облаците са обърнати
с дъжда навън,
а вътре им е топло и уютно.
Поетите се раждат  всеки миг.
И всеки миг навътре
се разтварят.

Достатъчно е само малко дъжд
и после само малко слънце,
и над пръстта прорастват
като букви -
треви, цветя, съзвездия и мъхове.

Усърдно редактират радостта

с тъгата на сърцето непресъхнало.

И после се завръщат към началото,

безпаметни и чисти

като мъртвите.

(c) Росица Ангелова