СТЪПКИ

Гледам те
как вървиш по водата.
С отмерени крачки.
С осанка на бог и слуга
едновременно.
Солени пътеки
от синя обточена нива
се сливат в един хоризонт.
Прелита над теб
буревестник нарочен
и точно така
в абажура на слънцето
главите ви сякаш
се сливат във точка.
И там се насища безкраят
със себе си,
погълнал вода и небе,
и човек
в крилете на синята птица.
А ти носиш камъни
в ленен чувал.
Хвърли ги веднага!
Влекат те към дъното-
това огледално небе.
Как се върви по водата
с товара на толкова камъни.
Навярно по-леко!
Защото просветваш
и твоята дреха
е суха.
Нищо, че оттук
ми приличаш на въглен-
гледец във окото на слънцето.
Върви по водата.
Върви...
Ще съм тиха
и няма да пускам вълните си
и своите морски чудовища.
Стигни до самия безкрай
на безкрайното...
И после
ще си говорим
за стъпките по водата.

© Росица Ангелова
Из "Затворих тъмното отвън", 2007 г.; изд. "Български писател"