НАБЛЮДЕНИЕ НА ДВИЖЕНИЕТО

Вятърът би се изсмял.
Стои болният в някаква стая,
изригва съмнения, съветва, спасява наужким
от някакви остри предмети и същности,
твърдейки, че движи душата на въздуха...
Удобно убежище. Влюбено в себе си.
Пристрастно към своята собствена лудост.
Размахва наречия, бори се, стене
крещи за внимание. Стреля от упор.
Към себе си. Всъщност.
Разхождат се разни слънца и му кимат
за поздрав:
обезболяващо, снизходително, прелъстително...
И то се смирява за малко, надникнало
в огледалото от онази приказка...
Докато някой не хвърли камък
и не върне очите му.

Обида гризе тишината и ноктите
спират да дращят. За малко. Презрителни.
После, свито от вятър, изригва над дупката,
пълно с ярост за още безсмислия,
упорито вярващи в смисъла
на словесния подкуп.
А ветровете се движат от всеки...
Дори от разликите в температурата на въздуха
като знак за това, че носим различна плътност,

но своята ни изглежда най-съществената.

© Росица Ангелова

ПРИРОДНИ ОСОБЕНОСТИ

Тръгнал отнякъде коренът жилав,
скитал в потоци от спечена пръст.
Дишал с тръстика, когато го били,
прозрачен, невидим и нисък на ръст.
Не искал сред троскота слънчево място,
но знаела тайно душата му, клетата:
Земята сега е населена с храсти
и  те не напомнят по нищо дърветата!

© Росица Ангелова

 Из "Една ябълка разстояние", Издателско ателие Аб, 2010 г.

***

Любовта като черна игуменка
крие своето тяло в мрак.
А лицето ú  бяло, румено -
сякаш мáсло от бит каймак.
Сякаш слънчице ясно грейнало,
та насип'ло божéц-нектар.

За какво ти е расото черно,
а душата ти - стар винар!? 

© Росица Ангелова
из "Неизбежни души", 1998 г. изд. "Захарий Стоянов"
http://vbox7.com/play:cc53f3f5

МИКРОСВЯТ

Корените на дъжда не са в небето.

Понякога поникват от солени облаци,

отгледани в тъгата на глухарчето,

преди да се разпадне.

Или са предизвикани от някой

изстръгнат храст, подгонил ветровете,

които се самоизмерват с Господ!

А Господ е в езика на камбанката,

люлееща стеблото на кокичето

и в сълзите на плачеща върба,

където корените на дъжда

се подразбират.

©  Росица Ангелова

Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.;
Издателско ателие Аб                                                                  

* * *

Секунда нежност.

Сякаш приближава,

по-малка от мига

и по-голяма,

пътувала

през каменни пътеки,

събирала скалисти очертания...

Една пустиня

или пълна щерна,

сърце от храст с напъпили звезди.

Наоколо светът е съизмерен

единствено със този кратък миг.

 © Росица Ангелова
Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.;
Издателско ателие Аб                                   

* * *

Видение. Стопено слънце сипе
по житото жълтурчета от мед.
Пресявам се в дъха ти като в сито,
отвъд дървото, посадено в теб.
Трепти невидим бог и ми се струва -

облечен е във въздух и вода,

от корена  на  облака изплувал,
пораства върху връхчето трева,

за да  роди  зората.

И нямам вече плът и очертания,
сега съм само звукосъстояние -
изпънато листо и вятър.

 
© Росица Ангелова
Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.; Издателско ателие Аб

ИНДИГОВО

Не живея в този живот.
Тук съм външно. Но вътре ме няма.
Планината напомня кълбо,
скрито в облак, а облакът - в камък.
Скитам там - в тази джунгла от плът,
между вятър, вълни и дървета.
През решетки от мигли сънят
с мен пътува по въздуха светъл.
И разтворена в него трептя
като лист, срещу вятъра пуснат.
Цветовете в слуха ми звънят,
всъщност аз съм звука между устните.
И се чудя все още какво
правя тук, преоблечена в тяло.
Вътре в мен съществува любов,
ала дрехата вече я стяга.

© Росица Ангелова
Из "Една ябълка разстояние", 2010 г.; Издателско ателие Аб