Стои болният в някаква стая,
изригва съмнения, съветва, спасява наужким
от някакви остри предмети и същности,
твърдейки, че движи душата на въздуха...
Удобно убежище. Влюбено в себе си.
Пристрастно към своята собствена лудост.
Размахва наречия, бори се, стене
крещи за внимание. Стреля от упор.
Към себе си. Всъщност.
Разхождат се разни слънца и му кимат
за поздрав:
обезболяващо, снизходително, прелъстително...
И то се смирява за малко, надникнало
в огледалото от онази приказка...
Докато някой не хвърли камък
и не върне очите му.
Обида гризе тишината и ноктите
спират да дращят. За малко. Презрителни.
После, свито от вятър, изригва над дупката,
пълно с ярост за още безсмислия,
упорито вярващи в смисъла
на словесния подкуп.
А ветровете се движат от всеки...
Дори от разликите в температурата на въздуха
като знак за това, че носим различна плътност,
но своята ни изглежда най-съществената.
© Росица Ангелова
Няма коментари:
Публикуване на коментар