Измисляме си някакви звезди,
посипваме с мастилници очите си
и те тъмнеят, разредени с дим -
един на друг погълнали душите.
Измисляме си някаква любов -
безплътна, синя и до сълзи течна
и цял живот умуваме какво
да правим с колебливата й вечност.
Изстискани от мисъл и без слух
простенват алегории, метафори.
Разгърдени, останали по дух
се надпреварват да догонят вятъра.
И да открият в някой миг на ад,
че никой друг не ни е нужен истински,
а само, за да пълним с ярък цвят
контейнера на бездните си скитащи.
©
Росица Ангелова
Няма коментари:
Публикуване на коментар