СТРЯХА

Гора расте в душата на тревата

и нейната мечта

звъни от човките

на светещите птици.

А ти наливаш вместо мед, тъга

във чашата на впримченото слънце,

защото си посечено дърво.

По теб лъчите възелчета сплитат

и мравките си правят

път към слънцето.

Наоколо е споменът – стебло и брадва,

клони,

листата-лодки, теглени от вятъра...

Но тук тревата пусна крехки корени,

смутила

сянката на цялата природа,

за да расте до теб

като надежда.

(c) Росица Ангелова